Parrotia persica (DC.) C.A.Mey. – Персийскo желязно дърво

Parrotia persica (DC.) C.A.Mey. – Персийскo желязно дърво
Видът е от семейство  Hamamelidaceae (Хамамелидови).
Естествено разпространен в Северен Иран и Кавказ, където образува смесени гори, често заедно с Fagus orientalis (източен бук).
Желязното дърво е реликт от терциерния период, запазен от древни субтропични гори, покривали някога големи части от Евразия и има висока консервационна стойност.
Листопадно широколистно  дърво  достигащо от 5-15m височина.  Бавнорастящо, често с храстовиден хабитус. Короната е неправилна и живописна.
Кората е гладка, сиво-кафява, отделяща се на различни по големина плочки.  Младите клонки са масленозелени, по-късно червенокафяви.
Листата са прости, последователни, кожести, обратнояйцевидни или елиптични, асиметрични, с вълнисти ръбове. През лятото са тъмнозелени, а през есента се обагрят в жълто, оранжево, пурпурно и червено, което прави вида ценен в озеленяването.
Цветовете са невзрачни без венчелистчета, съставени само от снопове тъмночервени тичинки, появяващи се рано напролет – преди разлистването, обикновено през март. Събрани са в дребни главички на скъсени клонки.
Плодът е двугнездова вдървеняла кутийка, която при узряване се разпуква и освобождава малките семена.
Дървесината на Parrotia persica е изключително твърда и тежка, откъдето идва и  наименованието „желязно дърво“.